Всичко започна в ранната сутрин на последния делничен ден – петък. Баща ми реши да отидем до гарата с колата, като ми даде аз да карам до там, което не се случва много често. Имам книжка от 6 месеца, а съм карал само някъде 8, 9 пъти. Бях много доволен, не само защото покарах, а и защото не трябваше да ползвам градския транспорт. В 7 и 20 бяхме на гарата и трябваше да изчакам 10 минути до влака. Ръководителката ми, заедно с още двама бъдещи мрежови специалисти от моето училище, бяха отдавна там. Бяха взели билети и всичко беше точно, като изключим факта, че нямаше време да пия кафе, което автоматично значеше, че ще проспа пътя до София. Точно така и стана. В 9 се събудих на гара Подуяне(мислех си че се казва Поддуене…) и имах точно 10 минути да се разсъня, за да мога да сляза на централна гара с другите от групата. Трябваше да стигнем до метростанция Жолио Кюри, където се намираше центъра, в който трябваше да се настаним. Радостно беше, че има автобус, който спира точно на Интерпред. След като слязохме от него, една бърза справка в Google Maps ни показа къде точно се намира центъра. Нашата дестинация беше Център за подготовка на ученици за олимпиади. Още на пръв поглед ми направи много добро впечатление с външния си вид. Вътре също беше изключително добре. Стайте са малки с 2 легла, телевизор и 2 бюра. Настаниха ме сам в стая, като казаха, че ще сложат някой при мен ако се наложи. Настанихме се и се запътихме към ФМИ на СУ, където традиционно се провежда състезанието. До там пътувахме с трамвай 18. Регистрацията мина много бързо, като разбрахме броя на регистрираните участници – 126. Стори ми се голяма бройка. Поговорихме си малко с Атанас Георгиев от ФМИ, който ми пожела успех и каза, че очаква доста от хората да не дойдат, но дори и 20% да не дойдат, това пак са си 100 човека. След регистрацията заведох отбора да хапнем от пиците на парче, които са до химическия факултет(много вкусни и супер изгодни) след което пихме по едно кафе и се запътихме към залите. Аз бях разпределен в зала 130 на химическия факултет, където ми беше втория пробен изпит по математика в СУ. Седнах на същото място, на което седнах и на пробния изпит – на първия ред. Логиката ми беше, че ще започнат да раздават тестовете от долу на горе(или от пред на зад). Сгреших. Започнаха да ги раздават от горе на долу и на мен ми го връчиха последен.
Теста беше по-лек в сравнение с другите години(може би съм поумнял). Характерното за него е, че за грешен отговор се отнемат точки, което намалява вероятността някой да изкара висок резултат на късмет. Всъщност причината, която изтъква изпитната комисия, е че най-вредното знание е грешното знание и ако някой не знае нещо, то не бива да налучква. Според мен така се създава един страх у учениците да грешат, което намалява значително тяхната креативност и иновативност. Поради санкционирането на грешките си позволих да оставя без отговор 3 въпроса. 2 бяха тъпи, а в единия намерих техническа грешка и си помислих, че ще го анулират и затова не заградих нищо(това беше последния въпрос). Не го анулираха и това стана въпроса с най-много верни отговори(над 70%). Имаше интересни въпроси за криптиране, хеширане, CSMA/CD, CSMA/CA, IPv6, RIPng, VLAN, VPN. Стандартно имаше много въпроси за IPv4 и субнетирането с маски с променлива дължина. Последните 3 въпроса бяха върху една обща рутираща таблица, което ги прави много лесни ако човек може да съобразява границите на подмрежите.
Направих си теста, като стоях до последно. Излязох, хапнах и отидохме с групата да чакаме резултатите. Имаше пици за участниците, но аз вече бях хапнал солидно. Изобщо не очаквах да бъда един от финалистите, така че се бях разбрал с един приятел да ме забере от ФМИ и да идем да пием бира някъде. Излязоха резултатите и аз изобщо не отидох да се бутам, за да вида колко точки имам. Седях си и по едно време ръководителката ми дойде при мен с странна физиономия и ми каза, че съм на 13 място. Първите 18 се класират за практическата част на състезанието, което ме правеше един от финалистите. Зарадвах се, обадих се на моя човек да не идва и си помислих, че имам време да си преговора малко. Погледнах часовника ми показваше 5 и 55. Практическата част започваше в 6… Отново хок… Не бях пускал IOS от години и бях забравил всичко. Само щях да се излагам. Бях с тениската за състезания и погледнах какво пише на нея – while(!(suceed=try())). Надъхах се, разбрах, че все пак трябва да се пробвам. Слязох в мазето на ФМИ и си намерих кабинета в който бях разпределен. Отпред нямаше никой. След малко дойдоха още 3 момчета. Още малко бюрокрация и след минутки „задачата“ беше пред мен. Връчиха ми 10 страници казус. Бяха над 20 задачи. Прелистих ги бързо и се зачетох. Първите две задачи бяха за разделяне на адресно пространство с маска с променлива дължина. Направих ги, погледнах часовника и о… поредния шок.. остават ми 40 минути. Стегнах се и продължих с въпросите. Конфигурирах няколко интерфейса на рутери, две PPP връзки(едната с PAP, другата с CHAP) и стигнах по първото голямо премеждие – Frame Relay. Колкото и чудно да звучи, го конфигурирах, без да съм го правил преди това(да живее командата ?). Това ми отне доста време и като погледнах чосовника оставаха 10 минути. Нямаше време за шок. Казах си дай да направя няколко лесни работи – свързах няколко суича с кабели, дигнах им портовете, настроих една безжична мрежа. Започнах да правя VLAN-овете на суичовете и времето свърши. В този момент ,не можете да си представите, колко разочарован се почувствах. Нямах търпение да се прибера и да легна. Въпреки това отидохме с групата да гледаме филм – Сблъсъка на титаните. През цялото време се чудех, какво правя в този киносалон, нищо не се случваше на екрана. В целия филм станаха точно 2 неща. Даже и на ефекти не можах да се нагледам. Може би, не ми хареса, защото не си падам много по митологията, но не знам. Все пак филма си беше доста тъп. В този ред на мисли, другата седмица съм на Пловдив, за прожекцията на Мисия Лондон.

На другия ден беше награждаването. Получих раница от БАМА, супер яка тениска(There are only 10 types of people in the world — those who understand binary, and those who don’t), още една яка тениска Cisco, химикал от рециклирана хартия и два еднакви броя на .net, които вече имах, защото съм абониран. След награждаването ме почерпиха един Спрайт на централната автогара и в 3 и 30 си хванах влака за Пазарджик.

Беше едно запомнящо се изживяване.