Преди няколко дни се проведе „Часът на Земята“. Това е една инициатива, която подканва хората да спрат тока си, само за час, като по този начин покажат съпричастността си към проблемите на планетата. Това е един час в който всеки може да се замисли, наистина колко е сериозен този проблем и да си даде сметка, че времето за действие е сега, като не съм сигурен дали вече не е късно. Спомних си за една реч на едно 12 годишно момиче на име Северн Сузуки, която изнася реч на годишната среща на Обединените нации в Рио де Жанейро през 1992 година. Наистина си заслужава да бъде чута, затова реших да преведа цялата реч и да я постна тук, за да може всеки който иска да я прочете. Повярвайте ми, заслужава си!

Здравейте. Аз съм Северн Сузуки, от организация Ехо – група от 12 и 13 годишни деца, които се опитват да променят нещо. Ние сами събрахме пари за да дойдем до тук, да пропътуваме 5 000 мили, за да кажем на вас – възрастните, че трябва да промените отношението си. Идвайки тук днес, аз нямам никакви скрити намерения. Аз се боря за моето бъдеще. Да изгубя бъдещето си не е като да изгубя изборите или няколко точки на стоковия пазар. Аз съм тук за да говоря от името на всички бъдещи поколения, тук съм за да говоря от името на всички умиращи от глад деца, чиито плач остава нечут, тук съм за да говоря от името на милионите животни умиращи, само защото не е останало място, където да живеят.

Страх ме е да изляза на слънце, заради дупките в озоновия слой. Страх ме е да дишам въздуха, защото не знам какви химикали има в него. Преди ходих на риба у дома, във Ванкувър, с баща ми, докато не останаха само риби пълни със зарази. Сега чуваме за изчезващи растения и животни, които си отиват завинаги. През целия си живот съм мечтала да видя дъждовните гори, пълни с чудати животни и растения, но сега се чудя дали изобщо съществуват и дали моите деца ще могат да ги видят. Вие трябваше ли да се тревожите за тези неща, когато бяхте на моята възраст? Всичко това се случва точно пред очите ни и ние се правим, че имаме всичкото време и всичките решения. Аз съм още дете и нямам всички решения. Нито пък вие. Не знаете, как да поправите дупките в озоновия слой. Не знаете, как да върнете изчезналите животни. И определено не знаете, как да върнете дъждовните годи, които сега са се превърнали в пустини. Ако не знаете, как да го поправите, моля ви, не го разрушавайте! Тук може да сте делегати от вашите страни, бизнесмени, журналисти или политици, но вие сте майки и бащи, сестри и братя, чичовци и лели и със сигурност сте нечие дете. Аз съм още дете, а знам че ние сме едно 5 милиардно семейство, фактически едно семейство от 30 милиона вида и правителствата с техните граници, няма да променят това. Аз съм още дете и разбирам, че всички сме заедно и трябва да действаме като един свят, насочен към една цел.

В моя гняв, не съм сляпа и в моя страх, не се страхувам да кажа на света как се чувствам. В моята страна правим такова разхищение. Купуваме и хвърляме, купуваме и хвърляме, купуваме и хвърляме, купуваме и хвърляме, купуваме и хвърляме. А нашите правителства няма да споделят нищо, дори когато имаме повече от нужното, ние се страхуваме да споделяме. Страх ни е да се разделим със „скъпоценните“ си ресурси. В Канада живеем приличен живот. Имаме храна, вода, подслон, дори компютри, колела. Можем да продължим списъка още два дни. Точно преди два дни, тук в Бразилия, ние бяхме шокирани от начина по който живеят нашите връстници. Ето какво ни каза едно дете:
- Иска ми се да бях богат. И ако бях щях да дам на всички деца храна, играчки, лекарства, подслон и любов.
Ако детето на улицата, което няма нищо е готово да сподели своето с другите, защо ние, които имаме повече от всичко, ни е страх да споделяме, това което имаме. Не мога да си представя, че за децата на моята възраст има такова голямо значение къде са родени. Аз можех да бъде дете от улиците на Рио, дете умиращо от глад в Сомалия, жертва на войната в Близкия изток или просяче в Индия.

Аз съм още дете и знам, че ако всички пари похарчени за войни, биват похарчени за лекарства или намиране на решения на проблемите с околната среда, нашият свят щеше да е едно прекрасно място.

В училищата и дори в детските градини ни учите, да не се бием с другите, да решаваме проблемите си, да уважаваме другите, да почистваме бъркотиите си, да не нараняваме други същества, да споделяме с другите, да не бъдем алчни. Тогава защо вие излизате и правите нещата, който ни казвате да не правим? Не забравяйте заради кой сте тук! Кой представяте? Вашите деца, нали? Не забравяйте, че от вас зависи, във какъв свят ще отраснат те. Родителите, трябва да могат да успокоят децата си, като им кажат – „Не се притеснявай, всичко ще бъде наред. Правим всичко за да спасим умиращия ни свят“. Но вие не можете, нали? Даже, се чудя дали сме в списъка с вашите приоритети? Баща ми винаги е казвал – „Ти си това което правиш, не което говориш“. Е, това което правите ме кара да плача вечер. Излизате и казвате, че ни обичате, но моля ви, направете нещо, защитете думите си. Благодаря ви!

Точно една фраза ми направи най-силно впечатление – „Тогава защо вие излизате и правите нещата, който ни казвате да не правим?“. Точно това е проблема и на обществото, на криворазбраните ни цивилизации и най-вече на моето сбъркано поколение. Но за това в друга публикация.

И самата реч – http://www.youtube.com/watch?v=uZsDliXzyAY