О, Механо!..
Три часа тълпи недоволни,
закуските щурмуват.. зайците невинни
уплашено трепнат на боя с ревър.
Пристъпи ужасни, не знам за кой си път
гъсти орди лазят в утринта мъглива,
с гладни кореми изтерзани, недоволство ги облива.
Тласък подир тласък, рояк след рояк,
леля Петя разсърдена седи пак
и вика:“Не бойте се, има за всички“.
И ордите тръгват с викове сърдити
и аларма страшна въздуха разпра:
„Лелче, сложи един с шпек, сложи два!“.
И с нов дъжд от думи, крясъци, поръчки
в магазинчето гледа всякой да се шмугне
и изтерзан корем в магазинчето да намести
и един съученик по назад да измести.
Виковете екнат, смазани реват,
масите налитат и падат и мрат,
идат като тигри, гъчкат се кат круши
и пак се налепват отвън по сто души.
Няма веч оръжие, има хекатомба,
всеки чадър меч е, всяка раница – бомба
всяко нещо – удар, във всеки корем – глад…
и чанти и чадъри изчезнаха там.
„Грабвайте телата“ – някой се изкряска
и зайците малки изчезнаха завчазка,
като демони черни над черни рояк.
А талпата ревна и напъна пак
Магазинчето вече приличаше на пещ,
задушено и пълно с въздух горещ.
с миризми ужасни, с отчаян вик:
„Не блъскайте се“, остава без клик.
Зайците пищят уплашени, с жестоки крясъци
притиснати от здрави и едри механовци.
Борбата кипеше отвътре, отвън,
ма всеки с стомаха се осещаше глад.
Болнави и здрави от различни раси,
викаха, поръчваха, деряха гласа си,
взимаха участие в последния бой.
Бътата мълвеше „Боре, не бой се,
предреди тоя заек с тлъстия тумбак“
е Боре предрежда, ли предрежда пак.