Ето, че дойде и края на моят любим сезон – лятото. Топлите дни вече свършиха, няма да има повече къси ръкави, сладолед и безгрижни летни дни. Единственото нещо, за което не съжалявам че ще видя чак другото лято, са четиридесетте и нещо градуса и комарите. Винаги в края на лятото си правя една оценка на преживяното, извличам си поуки. Ако трябва да оценя това лятото по десетобалната система му давам 8. Веднага мога да кажа, къде му беше недостатъка – не можах да се откъсна от монотонната обстановка в Пазарджик. Тук сякаш всичко е едно и също, едни и същи сгради, едни и същи хора, вършат едни и същи работи, всичко си е същото. Нямам търпение да свърши 12 клас и да сменя нацяло обстановката. Имам още 6-7 дни и ще се постарая да се откъсна от града, поне да замажа малко положението. Но нека погледна и хубавите моменти от лятото. Имаше доста купони, доста смешни истории, други не чак толкова забавни и даже такива който никой не иска да си спомня. Имаше си даже и lifetime преживявания. Запознах се с нови хора, намерих нови приятели. Пораснах малко повече. Даже прекарах и малко време зад дебелите книги(дано да си е заслужавало). Общо взето си починах и съм готов с пълни сили да се хвърля в последния напън(говоря за последния 12 клас).

Как изпращам аз лятото? Както казва, един от любимите ми писатели, Тери Пратчет –
„Би трябвало да има и дума за микроскопичната искрица на надеждата, която не смееш да си позволиш, защото самото действие на признаването и бия я угасило, все едно си се опитал да се взреш право в някой фотон. Можеш само да се прокраднеш, да се оглеждаш покрай нея, дори през нея и да чакаш, докато не порасне достатъчно голяма, за да се опълчи срещу света“. Именно края на лятото ми донесе една такава микроскопичната искрица, породена от един мой си копнеж. Дали ще се опълчи срещу света, ще видим. Нека първо порасне достатъчно голяма.