Есен. Това е един от най-обичаните сезони, който може да плени всеки със своята красота. Навсякъде е пълно с паднали пъстроцветни листа и носталгия по изминалото лято. Пътеките са обагрени в жълто, кафяво, оранжево, червено, като всеки цвят допринася по свое му за красотата на цялата картинка. Но за мен красотата на есента не е на земята при листата, а малко по-нагоре, в небето. Свикнали сме цяло лято да гледаме синия небосклон, по който рядко може да се мерне някое самотно малко бяло облаче. По прехода към зимата, обаче ситуацията е далеч по различна. Над нас се редуват огромни сини, сиви, бели облаци с най-различни нюанси, обагряния и смески. Понякога закриват хоризонта от край в край, понякога са като наредени парчета пъзел, друг път пък образуват странни фигури, като чели нарочно оставени, да занимават въображението на хората. Понякога сме поставени под изключително красиви гледки, в който няма как да не се втренчиш. Лично аз обожавам да гледам облаците. Именно там намирам красотата на сезона. Всеки ден небето показва нещо ново, нещо уникално и неповторимо. Гледки понякога страшни, понякога забавни, някой бликащи с надежда и някои препълнени с безкрайност.
Когато погледна тези огромни късове се чувствам мимолетен, малак, незначителен, поставен на място. След което започвам да се замислям и да си задавам въпроси. Загледал се, се замислям кой съм аз, къде отивам, колко остава, какво ще става, какво искам да постигна и дали да продължава. В повечето случай не намирам отговор. Размишлявам бурно, а облаците продължават да си седят все така величествени и красиви, което винаги ме поставя на място. Нови мисли започват да терзаят ума ми и разбирам, че не нищо не разбирам, но поне другите и това не разбират. В текущия момент от живота ми аз не знам кое е важно и значещо, кое е истинско и кое да остане. А както ще стане ако сбъркам и цената да остане нещо се окаже прекалено голяма и след безсилни терзания срещна пак преграда. Не ме е страх от нея, просто поредното предизвикателство което трябва да преодолея. Но гледайки облаците разбирам, че може би губя най-ценното – времето. Те се носят спокойно, меланхолично и сякаш се присмиват на мойте проблеми и терзания. За тях времето не е величина, те не бързат за никъде, не бързат да пораснат, сякаш знаят, че за всичко си има време. А аз знам ли го. Знам ли че не е хубаво да бързам да порасна или вече е прекалено късно за мен и злобата и агресията и стреса са ме направили по-малко човек. Радвам се че гледайки облаците научих един добър урок – търпение. Аз знам какво мога, като искам и не ме интересува за какъв ме мислят другите. Няма да позволя да свърша, преди да съм започнал. Стига съм бързал. Ще постигна това, което искам. Просто ми трябва време.